На масата пламъкът не помръдва. В плен на чашата, в която е поставена свещта. Като каторжник.
Отпивам и наблюдавам компаниите по другите маси.
Аз съм сам, единствено другарство ми са спомените за родния край.
Погледът ми се спира върху пламъка. Тънката, едва доловима струйка, която се отнася нагоре. Дири небето. Така моите мисли търсят родния край, приятелите, които вече не са там…
Отпивам мълчаливо, а край мен глъчка. Масите са пълни. Една част от хората си говорят, други са взрени в телефоните Демонстрират емоции като се прегръщат от… няколко метра. Протягат ръце, пръстите им се докосват, но дотам. Не смеят да допрат тела. И усмивките им са странни.
Страх ги е един от друг?
Не.
Това е лицемерието на тяхното разбиране за емпатия.
Заедно, но сякаш с ледена стена между тях.
С моите спомени съм по-близък до незримото от тях, които са на сантиметри разстояние.
Сам съм и отпивам от бирата. Гледам, чувствам и благославям, че не съм от тяхното общество…“.
Споделено от родопчанин. Сред хора, но сам.
Германия.
Гурбет.
